Критик на традиционните образователни методи, Алфи Кон е американски учен, автор

Критик на обичайните просветителни способи, Алфи Кон е американски академик, създател и преподавател в региона на образованието, родителството и човешкото държание. Привърженик на прогресивното обучение, Кон и неговите книги " Губим в конкуренцията да печелим "  (Изд. Изток-Запад), " Митът за капризното дете " (Изд. Колибри) и " Митът за дисциплината "  (Изд. Изток-Запад) разобличават надълбоко консервативните схващания по отношение на развъждането на децата и остарелите условия на учебната институция, която не си задава най-важния въпрос: " От какво имат потребност децата? ".

За задачата на дисциплината, принудата, която не възпитава честни персони и неефективността на поощренията и наказванията, назаем от " Митът за дисциплината " и изявления на Алфи Кон.

Акцентът върху дисциплината игнорира същинския проблем: в никакъв случай няма да можем да накараме учениците да съблюдават реда, в случай че непрекъснато ги принуждаваме да вършат неща, които не им носят задоволство!

Наказанието задоволява желанието за един първичен вид справедливост, учредена на рядко изказваното, само че надълбоко вкоренено разбиране, че в случай че правиш нещо неприятно, би трябвало и на теб да ти се случи нещо неприятно. Единственият метод да помогнем на учениците да станат честни и принципни личности, а не хора, които вършат просто каквото им се каже, е да им дадем шанс сами да открият смисъл в нравствеността. Това значи да им спомагаме те сами (или дружно с други) да решат по какъв начин би трябвало да се държи човек. Няма по какъв начин да поемем в тази посока, в случай че не изоставим инструментариума на обичайна дисциплинираност. Още по-важно е да преодолеем прекомерната си ориентировка към послушанието и вместо това поведем учениците в развой на основаване и мотивиране на нравствени правила.

Целта на дисциплината или мениджмънта на ученическия клас е съвсем постоянно следната: децата да съблюдават условията на възрастните. Приема се за даденост, че учителят носи отговорност да откри надзор в класната стая и в никакъв случай да не го изпуска. Стремежът към надзор го принуждава да се концентрират върху държанието на учениците и да се стреми да го трансформира, в случай че го смята за недопустимо. За да реализира тази смяна учителят нормално прибягва до някакъв външен тласък, т.е. избран тип премия или наказване.Този модел е насочен основно към учителя, в него върху учениците се възлагат очаквания, постановат се правила и последици. Той се основава на някои извънредно отрицателни убеждения за природата на децата. Когато нещо в тези класни стаи се обърка - а това става постоянно, - виновността рядко се търси в метода. Вместо това децата биват набеждавани за непоправими, или учителите - за незадоволително твърди или недобри експерти. " Погледнете на какво наподобяват учебните заведения " надигат писък критиците в региона на образованието. " Трябва да " … затегнем контрола - т.е. да продължим още по-упорито в същия дух. Става по този начин, че колкото повече дисциплинираме децата, толкоз повече се постанова да ги дисциплинираме. Колкото повече се разочароваме от методите на мениджмънт на ученическия клас, толкоз повече нараства търсенето на такива способи.

Когато учителите питат какво могат " да употребяват ", какво " прави работа ", аз желая на собствен ред да ги попитам: " Да употребяват защо? Да прави работа защо? " … С това е обвързвано и търсенето на указания от рода на " Как да… ", " Кажете ми, в случай че някой възпитаник направи еди-какво си, къде да застана, по какъв начин да погледна и какво да кажа ". Това е търсенето, с помощта на което си изкарват хляба консултантите по мениджмънт на ученическия клас. Тези лесни за осъществяване предписания са напряко обидни за учителите, тъкмо както и опитите да се сътвори способ, " резистентен на учители " - т.е. който да прави работа, без значение кой преподавател го ползва. Това са краткосрочни решения, принадлежности за надзор, чиято цел в най-хубавия случай е да се възпре неприятното държание, вместо по положителен метод да се помогне на децата да станат по-добри хора. След като повдигна тези въпроси по отношение на съществуващите способи за поддържане на дисциплинираност и за самото разбиране " дисциплинираност ", ще предложа различен метод, сбъднат в изключителните класни стаи, които посетих. Тази опция не е нито рецепта, нито следващата техника за реализиране на празноглаво послушание. Тя изисква промяна на класната стая, отричане от някои искания за власт и преосмисляне на метода, по който дефинираме и възприемаме неприятното държание. … Тя може би е единственият метод да помогнем на децата да пораснат и да се трансфорат в виновни и грижовни възрастни.

Тезата ми е, че първите въпроси, които би трябвало да си зададем са: " От какво се нуждаят децата? ", а по-късно: " Как можем да задоволим тези потребности? " Ако тръгнем отсам ще стигнем до напълно разнообразни заключения, в сравнение с в случай че се питаме: " Как да накараме децата да вършат това, което желаеме? ".   

Tвърдя, че желанието да накараме учениците да се държат " възпитано " необичайно припомня опитите да ги накараме да дават верни отговори в час. Логиката на конструктивизма, че ударението върху верните отговори не оказва помощ на децата да развият мисленето си, допуска, че ударението върху вярното държание също не оказва помощ на децата да станат по-добри.

Това, което вършат същински положителните учители, е да се вслушват в естественото детско любознание и да го поддържат, насърчавайки в същото време умеенето на децата да задават все по-сложни въпроси и да откриват все по-сложни отговори. В учебните заведения с в действителност високо качество, където задачата е да се схващат хрумвания в дълбочина, а не да се запаметяват обстоятелства за някое изпитване, не се постанова децата да се третират като домашни животни, да се заплашват или подкупват, с цел да скачат през обръчи, тъй като това, което психолозите назовават " вътрешна мотивация " - естественото желание за учене - е в цялостно обилие.

В най-хубавия случай, наказванията и поощренията - които апропо са двете страни на една и съща монета - могат краткотрайно да трансформират държанието на повърхността и да повлияят на деянията, за които загатнах доскоро. Те не могат да оказват помощ на децата да станат положителни хора или да развият дълбока ангажираност с полезностите, в които се надяваме да ги възпитаме. В това число - желанието за учене или чувството на съчувствие към другите. Но в действителност неприятните вести не свършват дотук. Наказанията и поощренията не са просто неефективни, те са контрапродуктивни. Много проучвания демонстрират, че колкото повече децата се възнаграждават за нещо, което вършат, или се санкционират за нещо, което не вършат, толкоз повече губят интерес към въпросното деяние, към което манипулативно ги подтикваме. Например, две проучвания са открили, че децата, които постоянно са награждавани или хвалени от родителите си, в действителност са по-малко великодушни и дружелюбни от останалите. Те са научени, че единствената причина да помагаш на някого е ти самият да получиш премия за това, даже в случай че тази премия е единствено вербално самопризнание. И по този начин, колкото по-зависими стават от правенето на нещо за приемане на премия или хвалба, или пък с цел да избегнат наказателни последици, толкоз по-малко примамливо и мечтано става самото занятие.

В сферата на образованието изследванията безусловно недвусмислено сочат, че колкото повече споделяме на децата да се учат добре, с цел да получат хубава оценка или друга форма на самопризнание, толкоз повече ги отблъскваме от самото учене. Ако дадете на едно дете премия за това, че е прочело една книга, вие към този момент сте почнали процеса на подкопаване на неговия интерес към четенето. Когато третираме децата като домашни любимци, като ги подкупваме или заплашваме, с цел да създадат каквото желаеме, ние освен демонстрираме пренебрежение към тях, само че и компрометираме личните си дълготрайни цели.

Източник: " Митът за дисциплината ", изд. Изток-Запад
Снимки: Wikipedia, Wikimedia Commons